ДОБРЕ ДОШЛИ В
НАЙ-ДЪЛГОТО ДЖАКУЗИ

Като змия в синор се е сгушила тази река в полето. Заслушана в собствените си бързеи нито се натрапва, нито се страхува, че някой ще я открие.
По- стара от най- старите легенди в равнината, тя тече кротко и слънчево между царевиците и слънчогледите на обширното поле.
За радост на рибите, чаплите, жабите, малките крабове и мен самия, разбира се.
Идвам при нея от много години.
През лятото е плитка, топла и бистра.
Толкова плитка, че можеш да легнеш в нея и да заспиш, ако подложиш един камък за възглавница.
Толкова топла, че можеш да я приемеш като дълго джакузи, което започва от Клисура и завършва при левия бряг на Марица.
И толкова бистра, че можеш да видиш очите на всяка малка мряна, която пощипва пръстите ти.
Ако се отпуснеш по гръб, я усещаш как тече под теб и леко подравя пясъка – закача се. Ако се завъртиш и я погледнеш като крокодил, с очи до повърхността, ще стане огромна и ще видиш как хиляди дребни рибки скачат във въздуха – като мокри конфетки.
Това е Стряма. Една от най-чистите реки в България.

Морето, което също обичам много, има друг чар. То се закача като котка с теб. А реката минава през теб, отнася те, и уж заминава, а неспирно приижда. Не мога да го обясня – тя непрекъснато идва и непрекъснато си отива – но не на тласъци като океана. По друг начин.
Леонардо да Винчи го е осъзнал: Когато потапяш ръката си в един поток, се докосваш до миналото на тези, които са нагоре по течението и до бъдещето на тези, които са надолу.
Това е моята река, моята всевдо лагуна, моето най-често и най-бързо лятно бягство от цивилизацията.