|
На един дъх от прохода Шипка и на също толкова далече от Етъра се кипри
една българска приказка – Прахали
Един нищо не обещаващ път води към едно от най-автентичните старопланински
селища – на южните склонове на Балкана, където някога може би ще излезе
легендарният бъдещ тунел. Но засега единственото събитие в селото е
борбата между мъглата и тишината – коя от тях да бъде по-плътна.
Може би самите Лед Цепелин са минали през тези храсти. И е останала
култовата им „стълба към небето”. Нищо чудно един ден и тук някой
англосаксонец да се засели и да се учи да произнася думи като „ограда”, „нива”,
„синор” , „плевня”. Словосъчетания, които собствените ни родове толкова
бързо забравят.
Има някаква топлина в изгледа на старите къщи. Вижда се как с времето са
се срастнали с обитателите си отвътре и с дърветата отвън. Всичко е с
материали взети назаем от природата.
А плевниците са направо бижута. Такива обковни дъски могат да се видят
само в най-затънтените кътчета на Странджа. Когато гатерът е минавал през
тялото им, мастилото на Сан Стефанския договор още е било мокро.
Новите къщички също се вписват в тялото на планината. Особено като са
направени с вкус, стар камък и желание за уединение, а не за парадиране.
След десетилетия взиране в новите технологии, немците изчислиха, че
кирпичът и мазаните стени са един от най-добрите строителни топлоизолатори.
Трябва само от време на време да се изкърпва. Защото и стените са като
хората- нуждаят се от козметика срещу агресията на времето.
Има и едно средно поколение къщички – нито стари, нито нови. С топли
комини и също толкова топли и гостолюбиви обитатели.
Една ограда може да каже повече за майсторлъка и вкуса на местните
отколкото една книга с хвалби. Естетика, опит и усет за камъка – в една
подпорна стена с корона от черници.
И като в картина на Репин това малко езерце и пътят до него те канят да
дойдеш пак. Защото освен от небостъргачи, човек има нужда от един зелен
храст и вода с жаби, където да се отпусне.
„Винаги сте welcome” би трябвало да се казва тази снимка, ако можеше да се
вреди за изложба. Защото такава е истината. От зад Ламанша дойдоха и
харесаха селата ни, както ние не сме ги харесвали.
Ама как иначе – колко време внасяме от чужбина “know how” и изнасяме
„don’t know”.
|
